Аз бях осиновена, но това семейство ме обичаше всеотдайно

СПОДЕЛЕТЕ

Аз бях осиновена – точно както много съдби по света. Моята история сигурно не е изключение. И аз, подобно на повечето изоставени бебета, съм била осиновена. Семейството, което ме отгледа, ме обичаше всеотдайно. Като дете нищо не ми липсваше, имах приятелки, нови дрехи, празнувах тържествено рождените си дни. Един ден чух две съседки да си шушукат зад гърба ми.

Нарекоха ме „хранениче“ и когато попитах мама какво означава тази дума, тя ми каза, че съм осиновена. Расла съм в корема на друга майка, която обаче не е можела да се грижи за мен. Тогава бях на 10 години. След като научих, животът ми не се промени кой знае колко, но в душата ми зейна празнина. Започнах да си мисля за биологичната си майка и да мечтая един ден да се срещнем. Когато осиновителите ми починаха, бях на 35 години. С мъжа ми Георги нямахме деца и аз много се притеснявах. Реших да намеря майка си и да споделя с нея проблема си.

Надявах се това да ми помогне да зачена. Макар и доста трудно, научих адреса на жената, която на 19 години ме е изоставила. Открих я и когато звъннах на вратата на апартамента й в един малък град, сърцето ми щеше да изскочи. Отвори ми възрастна, побеляла жена, която намусено ме попита кого търся. Видът й ме отблъсна. Исках да я прегърна и да усетя топлината й, но тя равнодушно ме покани да вляза. Когато й казах коя съм, леко потрепери, но остана невъзмутима. Обясни, че от деня, в който ме е родила, е изтекла много вода и нищо не може да се върне. Дори не попита как живея, омъжена ли съм и имам ли деца. Тръгнах си и се зарекох никога повече да не я търся. Всъщност имах само една майка – тази, която заедно с баща ми ме отгледа от парче месо и ме направи добър човек.

Георги забеляза, че съм разстроена, и двамата взехме твърдото решение да си осиновим момченце. Нито за миг не изпитах притеснение, че детето няма да има моята кръвна група. Бях сигурна, че ще съм добра майка и то ще израсне обичано от нас, двамата. Когато от болницата ми се обадиха да отидем и да видим бебето, бях толкова щастлива, че тръгнах по чехли. Една акушерка го държеше за крачетата с главата надолу, а детето беше червено като рак и плачеше.

Стана ми толкова тъжно, че веднага нежно го взех на ръце. Вече бяхме обзавели детската стая, купихме креватче, играчки, корито. Когато за първи път го изведох в количката, бях горда с красивото си дете. Спеше като ангел и нито една нощ не ни събуди с плача си. Разказвам всичко това, защото искам да помогна на хора, които са в моето положение. Които се страхуват да вземат важно решение, колебаят се или имат нужда от красив пример.

От Цветана

Next Post

Животът в чужбина не е цветя и рози

Аз съм дете на 80-те години. След комунизма много от семействата, живеещи в близост имигрираха: Германия или Америка. Не се […]