Ето това се нарича черна неблагодарност!

СПОДЕЛЕТЕ

Искам чрез това писмо да излея болката на душата си, като ви разкажа личната драма на покойната ми съседка леля Ана.

С нея се запознах преди много години, когато съпругът ми наследи вуйчо си в китно село. И двамата бяхме начални учители, имахме дълги отпуски, затова постегнахме къщата, разчистихме двора, засадихме нови дървета и декоративни храсти и превърнахме имота във втори дом. Там, заедно с децата, прекарвахме не само цяло лято, но и зимните, и пролетните ваканции.

Харесваше ни да сме на чист въздух и далеч от градската глъч и суетня. С мъжа ми не познавахме почти никого, затова много се зарадвахме, когато за „добре дошли“, дойде да ни приветства леля Ана, която тогава беше кметски наместник.

Нашата съседка беше слънчев и добросърдечен човек, посветила години от живота си за благото на селото. Хората я обичаха, а и имаше защо. На нея разчитаха за всичко. Леля Ана организираше тържества за празниците, помагаше на самотните старци, създала бе и пенсионерски клуб, където се събираха и забавляваха. С две думи – тя беше двигателят на селото. А понеже синът й бе адвокат в областния град, познати и непознати я търсеха за съдействие.

Едни искаха да им помогне в съдебните дела за решаване на лични спорове, други – да ги уреди на работа или да им стане гарант за теглене на кредит. Стига да беше по силите й, леля Ана не отказваше помощ на никого. Покрай нея вечно се въртяха подмазвачи, които я ласкаеха и ръсеха комплименти, канеха я на сватби, кръщенета и годежи.

Измина време и съседката се пенсионира. Хората все още я уважаваха, но напливът в дома й не бе както преди. Година по-късно синът й почина при автомобилна катастрофа. На погребението близки и приятели се надпреварваха да й изказват съболезнования, обещавайки, че няма да я оставят сама в трудния период. Снахата, която до този момент гледаше свекърва си в очите, изчака да мине година от смъртта на мъжа си, продаде големия им апартамент и замина при дъщеря си, която следваше в Германия.

Останала без поста, който заемаше в кметството, и най-вече без подкрепата на сина си, леля Ана усети как кръгът покрай нея съвсем оредя. Вече не можеше да помага и върши услуги както преди и ласкателите, които години наред тичаха по петите й, се отдръпнаха. А като връх на неблагодарността зад гърба й се понесоха клюки, че сигурно Бог я е наказал.

Нали навремето е била кмет, кой знае с какво се е облажила. Горката съседка чуваше всичко, което дребнавите души говореха. В резултат от безкрайните тревоги в душата й трайно се настаниха обидата и огорчението и тя се поболя. Рядко излизаше извън къщата си, освен когато отиваше до магазина. Приличаше на сянка – бледа, отслабнала, занемарена. Хората спряха да я поздравяват и ако случайно я засичаха, минаваха на другия тротоар. Зад гърба й я одумваха и забравиха добрините, които тази прекрасна жена беше сторила за тях.

Седмица по-късно жената посветила живота си на другите, си отиде сама и никому ненужна. На погребението се събраха малко хора. Очаквах, че те поне са дошли да се сбогуват с нея, да си припомнят добрините й, но вместо това обсъждаха защо ги няма снахата и внучката и колко зле е организирана траурната церемония. Някои дори любопитстваха кой ще наследи къщата. Така последното сбогуване с леля Ана се превърна в забавление за бездушни и неблагодарни хора. Идваше ми да ги хвана за раменете, да ги разтърся и да им изкрещя в лицата, че са негодници, но от уважение към покойната замълчах. Може би аз и съпругът ми бяхме единствените, които искрено тъгуваха.

Месец след погребението продадохме къщата. Не се обадихме на никого, просто си събрахме багажа и си тръгнахме завинаги. До ден днешен спомня ли си за благородството на покойната ни съседка и гаврата на онези, които някога ядяха хляб от ръката й, се сещам за израза „черна неблагодарност“. Мъдри хора са го измислили.

От Маргарита

Next Post

Ясновидецът Стефан от Айтос вижда бъдещето след смъртта на децата си

Стефан Чакъров е роден на 27 февруари 1964 г. в с. Рудник, недалеч от Варна. Скоро след това семейството му […]