Как можах да изгубя здравия си разум?!

СПОДЕЛЕТЕ

Реших, че трябва да споделя историята си по няколко причини:опитвам се да запазя разума си, но не знам дали ще е за дълго и искрено търся съвет, на следващо място- историята ми е повече от истинска и може да послужи на някого, за да се предпази от грешки.

Средностатистическа българска жена съм, живея в провинциален град, по професия съм прокурор и имам чудесно семейство. Доскоро живеех спокойно. А после… От няколко години организирам за семейството си пътувания до европейски столици. Правя всичко сама- определям маршрута, изчислявам километрите, набелязвам забележителностите, чета подробно за тях, правя резервации, преценявам какви финанси са нужни, аз сама ги осигурявам-печеля прилично, имам някой и друг кредит, който редовно обслужвам, спестявам и се получава.

Пътуваме с личния ни автомобил, защото съпругът ми се страхува да лети. Всичките ни пътувания са били забавни, динамични, интересни, впечатленията са много трайни, живи и зареждащи. Всъщност редно е да вметна, че съпругът ми е работохолик- имам предвид чисто физическа работа, и като изключим някои празници и сборове, епизодични срещи с приятели, всъщност нямаме кой знае какви забавления. Затова тези екскурзии ме зареждат с толкова енергия. След приключване на поредното, стягам следващото пътешествие и така.

Така до лятото на 2014 г. За тази година бе предвидена най-далечната ни дестинация-от Монтана/където живеем/, през Любляна, Ница, Сен Тропе, по Лазурния бряг, до Барселона и Мадрид-там имаме приятели и това бе крайната ни цел. Обратно през Перпинян, Милано, Загреб-до Монтана. Всичко предвидих, всичко набелязах, изчетох и изчислих, до последния евроцент. Тръгна много добре.

В Сен Тропе бяхме сякаш в рая-моя съученичка, която ми урежда резервациите, бе избрала такъв разкошен хотел, с такава приказна природа, слънце, море, басейни, разходки-беше наистина точно като в рая. Разходихме се и из града, потопихме се във филмите за полицаите на Луи дьо Фюнес.

Но в Барселона дойде адът! Докато със сина ми бяхме в хотела да се регистрираме, съпругът ми остана в заключения ни автомобил. Оттам го примамили, като срязали гума за да слезе, да отключи, отвлекли му вниманието-уж да му покажат къде има сервиз и в това време откраднали две много ценни чанти, с всичко-всичките ни пари за пътуването, което бе в началото си, телефоните ми- личен и служебен, с включен роуминг, телефона на сина ми, служебната ми карта, шофьорската книжка на сина, български пари, бижута, кредитни карти, дебитни карти, два фотоапарата-лишиха ни от възможността и снимки да направим, козметиката, макар и маркова, не я и слагам в сметката.

Абе, останахме с куфарите с дрехи и по една лична карта. А, и телефона на мъжа ми, но без роуминг. Без пара в джоба, със спукана гума, на 3000 км. от родината. Макар че след час-два ме обхвана паника и то безумна, в началото реагирах трезво. Все пак не работя на пазара-веднага повикахме полиция, говорим чужди езици. Е, за съжаление-не каталунски, какъвто само и единствено ни предложиха каталунците.

Подадохме молба, описахме всичко. Меко казано-не бяха много любезни. Всъщност се държаха грубо, нецивилизовано, нагло и безскрупулно, като не оказаха никакво съдействие. Няма да дотягам с много подробности, само ще кажа, че оцеляхме и спасихме екскурзията си само и единствено благодарение на собствената си интелигентност. Никой не ти помага, никой не те смята за човек, никакво съчувствие, никакво съпричастие.

Пратиха ни бързи пари, за които, обаче, съм спестявала аз като пчеличка. Бели пари за черни дни бях скътала, но за съжаление черните дни много бързо дойдоха. Видяхме, каквото си бяхме набелязали, но под знака на стреса. А после мъжът ми заяви, че вече няма да мръдне от страната ни. Щял само в България да почива. Добре, но аз си познавам човека и знам, че това не е така. Практически, той иска да ме лиши от почивка. Защото аз си почивам само далеч от града, където живея и мястото, където работя. Дори на морето със зор успявам да го агитирам поне седмица да поседим.

За екскурзиите го бях навила и това – седмица-десетина дни, ми беше почивката. Сега остава само да съществувам, защото не споделям теорията, че е важно да си жив и здрав. Това са естествени дадености, а щастието, насладата, радостта и удоволствието, са нещо съвсем друго, от което ще съм лишена. Как да променя мисленето му, как да преборя упоритостта му, как да си измоля едно пътешествие-реванш?

Ум не ми стига! След случая опитах да се съвзема психически, да възстановя щетите, които съвсем не бяха малко. От телефоните бяха изговорени безумно много разговори от крадците, които платих. Операторът не ги бе спрял навреме, макар родителите ми в България веднага да бяха сигнализирали. В Мадрид бях при консула , но и той не ми помогна по никакъв начин.

Писах докъде ли не – до посолства, посланици, полиция, сторих си труда да превеждам от испански и каталунски, в някои писма бях груба, в други-любезна. Отзвук-както се сещате-никакъв. Само от нашата, българската полиция, която ми предложи помощ-да се напише писмо от нашия представител по линия на Интерпол и да се иска съдействие от полицията в Барселона. Пратих описания, снимки, подробна информация. Е, до момента извършител няма открит, както сигурно се досещате. Институциите в т. н. европейски страни работят точно толкова ефективно, колкото и българските.

Пак повтарям, с цялата отговорност- оцеляваш, като разчиташ само на себе си! Няма кой да ти помогне, независимо ти колко си европеец -колко си възпитан, знаещ, можещ, говорещ чужди езици. От 2008 година пътуваме-подобен ужас не сме изживявали. Нужно е да се съвземем. Ако аз мога да го направя, /дали пък? /, то мъжът ми-засега не и точно това ми е проблемът. Някой би казал- е какво толкова, няма пък да ходиш в чужбина-чудо голямо! Принципно е вярно и е така, но всеки знае себе си, и при положение, че както споменах по-горе, аз нямам никакви други развлечения, забавления и почивки, на какво основание, след като нямам никаква вина /тъкмо обратното! /, трябва да търпя несгоди?

Работата ми е напрегната, изнервяща понякога, отговорна-винаги и тези десет дни екскурзия са ми жизнено необходими. Защо ли точно на мен трябваше да се случи? Нали, който прави добро, добро намира? Да, ама-не! Цял живот правя добро, фаталист съм и винаги разсъждавам, че трябва да направя добро, за да ми се върне, на всяка кауза откликвам, на всеки болен, беден, страдащ пари давам.

Един лев повече да ми върнат в магазин, се връщам обратно да го предоставя на този, който е сбъркал, за да няма ядове. Защо на мен? Как да запазя здравия си разум? Как може да се загуби-разбрах! Благодаря за търпението Ви и извинете многословието ми! Поне споделих и с Вас!

От Ива

Next Post

Кръшкането на баща ми е начин на живот, плаща ми да мълча

Кръшкането на баща ми е начин на живот. Вече от 10 години татко ми плаща, за да си мълча за […]