Като гледам сина си в очите, виждам… човека, който ме изнасили

СПОДЕЛЕТЕ

Катрин е самотна майка с две деца, когато става жертва на изнасилване. Познава нападателя от около две години, запознали са се чрез общ близък човек и просто са поддържали нормални приятелски приятелство, нищо повече. Казвала му е открито, че не търси връзка или нещо подобно – иска да бъде сама и се радва, че са приятели.

Всичко се случва в неговата къща. Сякаш просто изведнъж нещо се превключва. Катрин усеща, че той застава твърде близо до нея по начин, който я кара да изпитва неудобство. Отдръпва се, отблъсква го, но не успява да се защити. Посегателството му става много бързо. И много насилствено. Той е значително по-силен от нея, в един момент тя просто замръзва. Не се бори след този миг, чувства се така, сякаш тялото й блокира.Мъжът не казва нищо след изнасилването. Става, излиза от къщата, качва се на колата си и изчезва. Не говори изобщо с нея.

Катрин се прибира у дома като „на автопилот“

Травмата е жестока, но с цялото си същество желае просто да се прибере на свой собствен терен. По нейни думи, ако човек има физическите сили да върви, след подобна случка неизбежно иска да се върне някъде, където се чувства на своя територия. В онази нощ децата са оставени при приятелка, живееща в съседната къща. Когато Катрин се прибра у дома и заварва къщата празна, изпитва… облекчение. Не говори с никого. Смята, че ще стане обект на критики и хората ще кажат, че тя сама умишлено се е поставила в тази ситуация. Че вината е била нейна.

Ако беше насилена от случаен непознат, който я е срещнал по улицата, щеше да е по-различно. Все пак тя се познава с насилника си, което я кара да си мисли, че няма да й бъде обърнато толкова сериозно внимание. Затова и не подава сигнал в полицията. На следващия ден Катрин решава да потърси мъжа-насилник. Пита го защо й е посегнал. Той твъри, че не си спомнял какво се е случило. Казва, че има амнезия и не помни нищо от онази нощ. Въпреки това никога не отрича инцидента. Не казва, че не изнасилването е лъжа. Без извинение и без справедливост, животът на Катрин продължава напред. Винаги била фокусирана върху децата, сега просто насочва цялото си внимание към тях.

Не след дълго тя разбира, че е бременна

Споделя с насилника си, че очаква дете, а детето е негово. Очаква той да отрече бащинството, но се случва нещо необичайно. Мъжът не признава обстоятелствата, при които детето е заченато, но не отрича, че то е негово. Катрин казва, че никога не е обмисляла аборта като вариант. Знае, че той е възможен изход, но е убедена, че актът на прекратяване на живота на бебето само ще направи нещата още по-лоши – въпреки че бременността й не е планирана и въпреки факта, че вече се грижи за две малки деца.

Днес решението й се струва доста егоистично. Признава, че изборът й не произлиза от моралистка гледна точка (да не се отнема човешки живот), а се базира на притеснението й как ще продължи с живота си, след като не само е станала жертва на сексуално насилие, а и се е подложила на процедура по аборт. В този период Катрин няма близки хора, на които може да разчита. На детската площадка хората я гледат осъдително, когато осъзнават, че е бременна и необвързана. Катрин усеща тежестта на всички погледи. Знае, че хората говорят зад гърба й. Децата също чуват да се говорят всевъзможни клюки по неин адрес. Самата тя не дава никакви обяснения пред познатите си как и защо е забременяла. Ако другите разберат за изнасилването, това може да повлияе върху начина, по който общуват с детето й. Разказва, че това, което й е помогнало да се справи с всичко, е било желанието й да предпази своя син. Без тази мисъл ситуацията би била непоносима. Това дете е единственото следствие от изнасилването, което тя може да превърне в нещо позитивно.

Когато за първи път прегръща новородения си син, остава поразена

Това ще се превърне в най-големия проблем за майката оттук нататък. Детето има същите очи като на своя баща. Когато тя се вглежда в лицето му, се смразява и осъзнава абсолютната реалност. Колкото повече расте момчето, толкова повече започва да проявява приликите със своя баща. Катрин никога няма да забрави погледа на насилника си – това е един от най-натрапчивите спомени от момента на нападението. Дали начинът, по който детето й е заченато, се отразява на отношението й към него? С ръка на сърцето – не, отговаря Катрин. Поне не и съзнателно. Единственото, което тя има нужда да си повтаря, когато го погледне в очите, е „Вината не е негова“. Казва, че го е обикнала още в мига на раждането му.

Детето рядко задава въпроси за татко си. Проблем възниква, когато от училище му възлагат да направи презентация на тема „Моето семейство“. От момчето се очаква да донесе снимки на баща си, а Катрин, разбира се, не може да му даде такива. Казва, че едва в последните години се е пречупила, за да сподели за преживяното пред някои близки. Изнасилването е нещо, за което тя не говори отдавна.

Никога не е съжалявала, че е задържала бебето…

Бъдещето щеше да бъде трудно, независимо от избора, признава тя. Ако беше дала детето за осиновяване, целият му живот щеше да бъде засегнат от това решение. Ако беше направила аборт, нейният живот щеше да се промени драматично. Няма начин да бъдат избегнати щетите. А щетите след толкова тежко посегателство са огромни.

Изборът на Катрин е да помогне на себе си и на сина си. Казва, че би било много нередно, ако след раждането не успее да се справи, не му даде любовта, грижата и привързаността, които всяко малко дете заслужава и от които има нужда. Това би било втори, много сериозен грях. Признава, че понякога се чувства много самотна, но важното от нейна перспектива е, че травмата е приключила със самото изнасилване. Най-позитивното, произлязло от ситуацията, е нейният син.

Next Post

Никога нямаше да успея в живота, ако не бяха съветите на леля

Родителите ми ме изоставиха, когато бях едва тринайсет години. След като баща ми ни напусна заради любовницата си, майка ми […]