Най-самотният самотник! Между живота и вечността съм

СПОДЕЛЕТЕ

На 24 години съм и имам психически проблеми (така си мисля). В момента е доста трудно да се потърси помощ, в зависимост от ситуацията, и това ме подлудява още повече. И преди съм имал трудни моменти, съмочувствието ми е доста ниско.

Но някак така много ме натъжава факта как сме се очуждили и как никой не го интересува за другия. И може би така трябва да е? Не знам и се опитвам да не съдя, но знам, че се чувствам много самотно в момента, и осъзнавайки този факт, се боя да не бъда изоставен от обществото. Общо взето, това ми е страх от малък.

Помня например, имах кошмари, че ходим в някаква гора или джунгла с нашите и аз съм малък и по-бавничък или просто нещо друго, но изоставах назад и се губех и после се събуждах. Този сън съм го сънувал десетки пъти дори и по-късно през годините.

И ето ме на 24, доскоро употребяващ трева, опитващ се да заплача, за да ми олекне и без успех… Някак си загубих връзката, толкова съм далече от всичко, толкова ми е чуждо и непонятно накъде е тръгнало това общество и толкова много ме боли, че дори не мога да опиша мислите си. Вчера помолих съквартиранта ми да спи в моята стая, защото исках да си приключа живота. Много ми е мъчно и тежи, имам шум в ушите и съм заклещен в тоя череп, та ме измъчва всичко. Толкова тегаво стана, че не се шегувам, единствената мисъл беше да се приключа.

Не искам да звуча като луд, но много ме е страх, че натам отивам. Помня когато още бях студент (защото съм прекъснал, не живея дори в страната) и се напушвах, наказвах се сам. Завивах се като пашкул да не мога да мърдам, не се храних редовно и не излизах от вкъщи. Исках да продолея един страх. Страхът от смъртта, от това да съм сам. Чудех се какво е да си в ада и интоксикиран от цигарата, препариран в завивките – аз бях в ада. Сам, антисоциален, ако умра никой няма да разбере, гладен и жаден и така нататък. Беше толкова гадно, но исках да мога да преодолея това да бъда сам.

Успях да се поуспокоя и знам, че дори и сам, дори заклещен в най-мрачни мисли, аз съм със себе си и няма какво да се случи.

Две години по-късно аз се връщам към това. И ме е страх. Имам лудо сърцебиене от седмица и не мога да спя. Не съм в най-добрите отношения с родителите си и никога не сме изградили подобна връзка, за да мога да споделя за подобно нещо. Някак обаче тая исторя я чувствам като дежа вю. Все едно вече съм говорил с тях за това.

Аз винаги съм се опитвал да виждам красотата в най-най-малките неща в живота. Обичам природата и животните.

Като бях малък имах големи сексуални нагони, но така и не съм го правил досега. Някак го оставих в далечен план, казах си, че размерът ми не е достатъчен и не искам да бъда разпънат на кръст за още нещо дето не ме бива. Исках да намеря подходящия човек, но уви това още не се е случило. И ме е страх, че във времето, в което живеем всичко е до интерес и време.

Депресиран съм много сериозно, не виждам смисъл и надежда в нищо. Щастие не изпитвам от нищо вече и не ми казвайте, че сам съм си го направил от наркотиците. Защото всичките сме болни, болни сме да си седим на екраните в метрото и да ни е срам да се погледнем, болни сме да бачкаме, за да плащаме такси и да пазарим с останалото, някакви дранкулки за социален статус. Болни сме и то много, а сега с тия маски… онзи ден ходих до магазина и ми стана много мъчно, че има 50 човека чакащи и с маски. И явно съм направил някаква по-унила физиономия… всички се отдалечиха, все едно бях прокажен.

Почувствах се толкова сам. Толкова сам се почувствах. Обърнах се и се затичах към вкъщи. А това, че тука не ми говорят и майчиния език и сме се събрали идиоти от цял свят, е друга тема. Главата ми кипи в момента да пиша, кипи и ще гръмне. Исках да се прибера и да видя мама и татко. Знам, не мога да обясня, ама поне ще ме видят. Ще ме видят с просълзени очи, с празен поглед и ще разберат. Ще разберат, ама ще разберат ли?! Никой не разбира, дори самият аз. Търся нещо дето го няма.

Опитах да чета книги, да гледам филми, да мисля само хубаво. Хора, не знам какво ми стана сринат съм до основи. Нищо няма вече стойност за мене. Всичко се срива и мен не ме интересува. Обаче може би подсъзнанието ми – го! И ето… една седмица суха уста, сух нос, тежко дишане, параноя даже от тоя вирус. А се чувствах напълно здрав. Тая карантина като започна реших, че ще тренирам, ще чета, ще бягам, ще се образовам финансово.

Мисля, че много лоша услуга си изиграх като първата книга дето грабнах беше на Оруел. И изведнъж за една нощ, се събуждам потен, прединфарктен, с никой до себе си, с никакви планове как да изляза от ситуацията, с нищо. И говоря с хората дето живея сега в къщата, че нали сме сега заключени и няма мърдане. И те ми казват как всичко е наред, а горките са по-изгубени и от мене.

Искрено съжалявам за тъжните чувства и мрачната тема. Но разберете ме, това го пиша на един дъх. Толкова ми е болно! Простете непоетичната ми мисъл и най-голямо уважение, че сте стигнали до тук на разказа! Не искам да налагам цензура на коментарите, но много бих се уплашил ако някой е на моето мнение или бих се нагрубил от присмивки. По-лесно ми е да вярвам, че съм луд!

От Спас

Next Post

Забременях от професор в университета, детето днес е на 20 - да му кажа ли?!

Забременях от професора си в университета, а той беше женен. С Влади се запознахме в университета. Аз бях студентка трета […]