Семейството ми е заложено на карта – какво да правя?!

СПОДЕЛЕТЕ

Бях на 8, когато мама почина – ей така, в съня си. Смъртта й хвърли и мен, и татко в шок. Не можехме да повярваме, по-скоро отказвахме да приемем факта, че вече не е между нас. Дни наред бяхме неадекватни – като изхвърлени от буря корабокрушенци на пустинен остров. После болката, която в такива случаи не прощава, обсеби душите ни и двамата се вкопчихме един в друг, усещайки инстинктивно, че само ако сме заедно и се поддържаме, ще оцелеем. Бабите и дядовците ми за малко да се скарат в желанието си да ме отглеждат, аз обаче категорично отказах и татко ме подкрепи.

Не ни бе леко, но се справяхме успешно. Аз се научих да пера и гладя, поех и чистенето на дома, а след работа той пазаруваше и готвеше. Вечер, докато се хранехме, редовно си говорехме за мама, дори се случваше да се посмеем, припомняйки си някои весели случки. И двамата имахме нужда да не таим мислите си за нея – усещахме, че така болката от загубата с времето започва да отшумява, за сметка на хубавите спомени. И наистина, често преди заспиване си мечтаех как ще порасна, ще се изуча, после ще си намеря добър съпруг, ще си имаме дечица, а баща ми ще живее при нас и ще се радва на щастливи старини…

Съдбата обаче е имала други планове. Две години след смъртта на мама строителната фирма, към която татко работеше, изпрати бригадата им на морето да довършат някакъв хотел. За да не съм сама, у дома дойде баба Галя – неговата майка, с уговорката, че щом приключи учебната година, ще замина да изкарам лятната ваканция при него. Нещата обаче се развиха по начин, който никой не си е представял. Вместо аз да отида на море, той се върна оттам с Марина – новата си съпруга.

Тогава не можех да проумея как е могъл толкова рано да поругае паметта на мама. Трябваше да порасна, за да разбера, че самотен мъж, на 35, трудно може да устои на чара на 25-годишна госпожица, която напира да се омъжи и си създаде семейство. Марина го омайваше, възхищаваше му се, ръсеше комплименти, а той, горкият, се изживяваше като лудо влюбен младоженец. Вероятно си е мислел, че отменяйки ме в домакинската работа, новата му съпруга ще запълни липсата на родната ми майка. Нищо подобно! Макар Марина никога да не ме нагруби или наказа публично, тя не ме приласка, не прояви нежност. А с идването на бял свят на сестра ми Ивана, която кръсти на баща ми, цялата любов и на двамата се прехвърли върху бебето. Въпреки че всъщност Марина дойде в бащиния ми дом, с мен се държеше като с доведена дъщеря, натрапница. Пред татко обаче продължаваше да разиграва театър, а той сляпо й вярваше.

Няма да забравя как тя възторжено ме подкрепи, когато реших да следвам в София. Вече бях 19-годишна, току-що завършила гимназия, заявих, че ще работя и сама ще се издържам, но баща ми се страхуваше да ме пусне в големия град. Марина обаче го разчувства, те двамата не бивало да ме спират и да пречат на бъдещето ми. И го убеди. Отвсякъде прозираше, че е фалшива и единственото й желание бе да ме разкара от дома, само че татко, заслепен от любовта си към нея, прие думите й за чиста монета, просълзи се, прегърна я и дори благодари на съдбата, че го е дарила с толкова благородна съпруга.

В София работех и учех, живеех в общежитие, не си позволявах приятелства, защото нямах нито време, нито средства да ги поддържам. Дипломирах се, започнах работа в една фирма и там срещнах мъжа на живота си – италианеца Антонио. С шефа ни се запознали предишната зима на ски в австрийски курорт, сприятелили се, от време на време се чували по телефона и всеки канел другия да му гостува. Затова, връщайки се от почивка в Турция, Антонио решил да се види с приятеля си.

Харесал ме, харесах го, разменихме си телефоните, веднага му признах, че не мога да си позволя удоволствието да му звъня, тарифите са непосилни за възможностите ми, затова ще очаквам той да ме търси. След време ми призна, че с откровеността си съм го спечелила дори повече, отколкото с външния си скромен вид. Почти година се чувахме непрекъснато, за рождения ден ми подари лаптоп и модерен GSM, вече можехме да разговаряме и да се виждаме. После дойде и най-щастливият ден в безличния ми дотогава живот – Антонио ми предложи да се омъжим.

Няма да разказвам повече за себе си, защото не това е причината да ви пиша. Със съпруга ми живеем в Рим, имаме 5-годишна дъщеря, той е компютърен специалист и печели достатъчно, за да не работя – тук това е нещо съвсем нормално.

Проблемът е в това, че преди година баща ми със сълзи на очи ме помоли да приема сестра си Ивана – уж само месец да ми гостува. Тя бе на 19, току-що завършила гимназия и татко искал да й подари това пътуване. Повече от сигурна бях, че идеята е на Марина, и като знаех колко е хитра, се разтревожих. Споделих с Антонио притесненията си, той знаеше всичко за семейството и личната ми драма, но понеже е добър и ме обича, ме успокои, че все някак ще я изтърпим – нали идвала временно, не за постоянно. Сякаш дяволът чу думите му… Месецът измина, после втори, накрая не издържах и директно я попитах кога смята да си тръгва. Ивана сви устни, погледна ме иронично и заяви, че изобщо няма намерение да се връща в „онази мизерия“. Рим й харесвал, смятала да си намери подходящ съпруг, богат и с хубав дом, и да се устрои тук завинаги. С Марина излъгали татко, че уж се записала да учи архитектура, аз съм предложила да живее при нас и съм обещала, че с Антонио ще я издържаме, докато се дипломира.

Наивният ми баща бил на върха на щастието и навсякъде се хвалел какви прекрасни дъщери има… До този момент си мислех, че е подвластен само на женските номера на Марина, но тогава разбрах, че въобще си бе загубил ума. Ивана и архитектура?!! Нито знаеше италиански, нито има интелект и дарба, само е празноглава и алчна като майка си.

Обадих се на Марина и я помолих да си я прибира, но тя ме заплаши, че ще ме наколади пред татко, че гоня сестра си и от завист и злоба провалям бъдещето й. И ме заплаши, че ако нещо се случело с него, щяло да тежи на моята съвест…

Вече цяла година Ивана паразитира на гърба на семейството ми. Мързелува, спи до обяд, когато огладнее, безцеремонно отваря хладилника и взима само онова, което й харесва, надвечер излиза на лов за съпруг и се прибира в малките часове на нощта.

Щом се скараме, тя звъни на Марина, която от своя страна кара баща ми да ми се обади, уж аз съм заръчала да се чуем. А той, горкият, просълзен от радост и вълнение почва да ми благодари за грижите към по-малката сестра, само повтаря колко е горд, че Ивана ще стане архитектка, и така ми запушва устата.

Напоследък сестра ми запя нова песен. За да не ни притеснява, смятала да излезе на квартира, която естествено ние да плащаме. Това вече е връх на нахалството и пълен абсурд. Наемите в Рим са много високи, което означава, че семейството ми ще трябва да се ограничава финансово и да търпи лишения, за да може Ивана да си живее живота. Дори Антонио, който е изключително толерантен човек, започна да губи търпение. Според него обаче виновен за всичко бил наивният и безхарактерен мой баща, допуснал хитра и подла жена да му се качи на главата. А онзи ден ми каза нещо, от което ме заболя: истинско нещастие било човек да има за родител един мухльо. За съжаление е прав.

Вече не издържам на шантажите на тази, която не чувствам като сестра, и на майка й. Но се страхувам, че изгоня ли Ивана, двете с Марина могат да спретнат на баща ми такъв сценарий, че да го вкарат в болница или в гроба, а после да прехвърлят греха на моята съвест. И в същото време сърцето ми подсказва, че ако този път не им се опълча, ще поставя на карта съдбата на своето семейство. Залогът е много висок, защото за първи път в живота си, в лицето на Антонио и 5-годишната си дъщеря, аз имам истинско семейство.

От Снежана

Next Post

Не виждам изход, аз съм един отчаян човек

Не виждам изход в тази ситуация. Аз съм един много отчаян мъж. Отчаяно се нуждая от съвет, защото за съжаление […]