Съдбата ни срещна на… гробищата, когато имахме нужда от подкрепа

СПОДЕЛЕТЕ

С Дара се запознахме в университета. Известно време след дипломирането ни, двамата се оженихме. Обожавах съпругата си с цялото си сърце, но за съжаление, три години по-късно любимата ми загина в автомобилна катастрофа. Смъртта й ме съсипа.

Дълго не можах да дойда на себе си и отказвах да повярвам, че не сънувам. Мъката ми беше толкова силна, че дори не отидох на погребението. Исках да я запомня красива, усмихната… жива. Едва на четиридесетия ден събрах сили и рухнал от болка, посетих гроба й. Не помня колко време плаках и проклинах жестоката съдба, която ми отне най-ценното в живота.

Оттогава започнах да ходя редовно на гробищата. Прекарвах часове, ридаейки над купчината пръст. Един ден обаче, близо до последния дом на любимата ми, видях една жена в черно, тихичко да плаче.

Предположих, че и тя като мен е загубила обичан човек и от състрадание реших да й кажа две мили думи. Така се запознах със Силвия. Нещастницата беше останала вдовица едва преди седмица и мъката й беше непоносима. В нея усетих сродна душа. Тя ме разбираше без думи – и двамата бяхме преживяли една и съща трагедия.

С времето се сприятелихме и заедно ходехме на гробищата. Разговаряхме за покойните си половинки, за изгубените си мечти и надежди. За огъня, който ни изгаряше. Изминаха две години и един ден осъзнахме, че болката ни е сближила и искаме да прекараме заедно остатъка от живота си. Днес със Силвия сме семейство и имаме момче и момиче.

Синът ни кръстихме на съпруга й, а дъщеря ни – на Дара. Знам, че ако милите покойници ни наблюдават от небесата, със сигурност се усмихват. Убеден съм, че на този свят няма случайности и самата съдба пожела да се открием на гробищата тогава, когато всеки от нас се нуждаеше от подкрепа.

От Емил

Next Post

Какво каза една самотна майка на всичките си „съдници“

Майка от Австралия публикува в личния си профил откровение, което предизвика вълна от коментари. Блогърка реши да разбие всички митове […]