Това е той – клошарят с 3 висши

СПОДЕЛЕТЕ

Мислех, че мъжът ми е уникален в своята мания да събира непотребни вещи, но наскоро се разприказвах с една приятелка на тази тема и изведнъж ми светна: има много като него – ужасни хора, непоносими, с които е трудно да живееш. Те събират и пазят разни боклуци, повечето от които без стойност и без да са необходими на никого. Като тетрадките от началното училище, мърлявите изпокъсани мечета от детството, колекциите от пеперуди и камъчета, дреболии от всяко работно място и сувенири от там, където е стъпвал кракът им.

Моят мъж например не дава да се изхвърлят повредените и непоправими часовници, кафеварки, машинки за подстригване, ютии, вентилатори, разлепени сандали, електрически косачки, острилки, велосипеди, сешоари, принтери и пр. И това е ужасен проблем, защото живеем в едностаен софийски апартамент без тераса и без мазе.

Вярвайте ми, в съжителство с такъв човек в един момент може да ви причернее пред очите! В някоя нощ ще се събудите и ще почнете да мечтаете как той лежи в болницата с амнезия, получена вследствие падането на електрическа тенджера с изгорял капак (още от миналия век) от рафта в кухнята и… вече можете да извикате един камион, който да изнесе целия този огромен куп вехтории от вкъщи. Да се изчисти и да влязат въздух и светлина.

Живея в този ад повече от 30 години. И не мога да повярвам, че навремето се радвах, че мъжът ми е такъв прибран, че грижливо събира дори използваните вече кламери и карфици. Не си мислете, че нищо не съм направила в опит да се променят нещата, че не съм протестирала, плакала, заплашвала, умолявала. Че не съм ставала по тъмно, за да изхвърля тихомълком торба с изписани преди десетилетия химикалки, с напълно излишни вече рекламни брошури, чернови на ненужни документи, течения на несъществуващи отдавна вестници и дрехи, които не стават вече на никого.

Правила съм го. Но то не решава проблема. С човек, който си купува нов компютър, но не хвърля стария, а на всичкото отгоре пази (необяснимо защо!) опаковъчните кашони и на единия, и на другия, просто няма как да се пребориш. Нищо, че има три висши образования и всичките му приятели го намират много лесен за общуване и прекрасен в компания. Той сладкодумно ще ти обясни колко важно е това или онова за него, как съвсем скоро, още на другата сутрин, ще го ремонтира или отнесе в офиса, или пък ще го продаде.

Ще ти обещае още в следващите почивни дни да прерови и отдели от купчините вещи само това, което му трябва, а другото да изхвърли. Ще успее – с лъчезарна усмивка и даже с милувка – да ти намекне, че си твърде дребнава, че е хубаво да бъдем по-артистични и че всъщност именно в такава бърлога (в каквато се е превърнал домът ни) се живее спокойно и приятно, защото е уютно и има неповторима атмосфера.

Това ме съсипва и не виждам спасение. А най ми тежи, когато близките и приятелките ме успокояват, че мъжът ми бил много приятен човек, истински домошар. Да съм била благодарна, че не пие и не ходи по чуждо. Но от това не ми става по-леко, защото само аз си знам какво е да живееш с образован клошар. (За конкурса „Питам се докога ще търпя този ад“)

От Надя

Next Post

Кошмарът на живота ми - това е моята майка

Кошмарът на живота ми се породи заради действията на моята майка. Аз съм на 25 години, омъжена и със съпруга […]