​Няма вечни приятели, има вечни интереси – истина е!

СПОДЕЛЕТЕ

Може би, защото часове наред говореха в училище, преподавайки един и същи урок в няколко класа, а в междучасията слушаха виковете, смеха и закачките на децата, но у дома се държаха като глухонеми. Лекуваха нервите си с тишина, което адски ме измъчваше. За тях бе важно, че съм нахранена и облечена, с това родителският им ангажимент се изчерпваше. Бях отличничка и примерна ученичка, т. е., не им създавах проблеми и нямаше за какво да си разменяме реплики.

Затова появата на Симо в живота ми оприличих на на слънчев лъч, който стопли сърцето ми, измръзнало от студенината и безразличието на родителите ми. Топлина и обич получих и от свекърва си, при която живяхме 6 месеца, докато стане жилището, в кооперацията, в която мъжът ми се бе включил. Със Симо ходехме с тайфата по кръчми, на кино и театър, прибирахме се посред нощите, а майка му сутрин правеше кафето и закуската, радваше ни се и повтаряше: „Живейте, ходете, радвайте се на свободата си, сега му е времето, че като дойдат децата, ще се вържете вкъщи.“

Когато забременях с дъщерята, купоните се завихриха у дома. Без гости почти не оставахме, често дори осъмвахме. Харесваше ми да готвя, Симо се оказа перфектен закупчик, пазаруването му стана слабост. Когато се вдигнеше градуса на настроението, той грабваше китарата, аз подпирах акордеона на издутия си корем, а гостите скачаха да танцуват. Колкото повече ядяха и пиеха приятелите ни, толкова по-доволни и щастливи се чувствахме със Симо като домакини. Свекърва ми ни помагаше финансово. Сестра й преди много години се омъжила за богат швед и непрекъснато й пращаше пари, по-голямата част от които тя даваше на нас.

Три години след дъщерята, родих и сина ни, та майчинската години след дъщерята, родих и сина ни, та майчинската отпуска кажи-речи ми се застъпи. Купоните у нас продължиха и постепенно се превърнаха в традиция. Или петък, или събота вечерта, у нас се събирахме 10-12 души, както казваше Симо на „кръглата маса на крал Артур“. А през седмицата все някое от семействата се отбиваше в дома ни по ракиено време. И това продължи, докато мъжът ми се разболя. Благодаря на Бога, че нещастието ни сполетя, след като свекърва ми почина. Тази изключително добра жена, която обичах като истинска майка, не заслужаваше да преживее такава трагедия.

Две години със Симо се борехме с коварната болест. От време на време някои от приятелите се отбиваха за по кафе, но явно видът на отпадащия болен ги потискаше и натоварваше, защото бързаха да си тръгнат. Пък и я нямаше софрата, да ги задържи.

След погребението на Симо, поканих всички в скъп ресторант и отрупах масите с ядене и пиене. Това ми заръча милият, преди да почине. На 40-я ден от смъртта му, ритуалът се повтори. Приятелските семейства ядоха и пиха до пресищане, разказваха спомени от добрите времена, шегуваха се, под влиянието на алкохола някои стигнаха и до мръснички вицове. Не ми беше приятно, но преглъщах и броях минутите, докато фарсът приключи. Нали старите хора казват, че животът е за живите.

В продължение на няколко месеца ми звъняха чат-пат да ме попитат как съм, но понеже от моя страна нямаше покани за гостуване, обажданията постепенно престанаха. За панихидата – за година от смъртта на Симо, се обадих на всички и ги уведомих, че ще е на гроба му. Понеже нямаше да е в църква и после в ресторант, дойдоха няколко души. Другите се оправдаха с болести, неразположения, пътувания и ангажименти с внуци или старци. Дотук беше приятелството.

Спрях кранчето и вече не съм им интересна. Чух оттук-оттам приказки, че съм се била стиснала, въпреки че мъжът ми оставил много пари. Така е, макар че парите са от покойната ми свекърва, която спестявала за старини, за да не ни тежи. От нейния апартамент сега взимам приличен наем, който давам на децата си. Синът и дъщерята си имат прекрасни семейства, виждаме се непрекъснато, идват с внуците или ме канят по празници, за да не съм сама. А старите приятели изобщо не ми липсват. Единствените хора, с които с удоволствие общувам, са съседите Нина и Мишо, в апартамента до нашия. Години наред не ги оставяхме да спят от купоните до зори, а те нито веднъж не се оплакаха. Те ме викат на кафе или вино с мезе, аз се реванширам както трябва. Отрупвам масата с вкусотии, звънвам на вратата им и те пристигат по чехли.

Хапваме, пийваме, гледаме телевизия, приказваме си. Дори с Нина изтърпяваме и мачовете, заради Мишо. Няма песни и танци, не ми и трябват. След смъртта на Симо затворих тази страница, останаха ми само спомените. Но ми е спокойно на душата, защото знам, че през една стена до мен живеят истински хора. Добри, скромни и отзивчиви, не демонстрират, че сме приятели, но на тях мога да разчитам. Както и те на мен. Дано този път не се излъжа. Защото с годините разбрах, че няма вечни приятели, има вечни интереси.

От Христина

Next Post

Ясновидката Анастасия: Не си давайте снимки и лични вещи на непознати

Анастасия Христова наследява своите дарби от даровитите си баби по майчина и бащина линия. И двете се казвали Анастасия и […]